Юни 28 10:08:15 2010 Интервю на Катя Стоянова/Редакция Теменуга Захариева
Атанас РАДОЙНОВ e роден на 21 януари 1934 г. в с. Горска поляна, Боляровска община. Завършил е Българска
филология във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий".
Живее и твори в Бургас. Бил е художник по промишлена естетика, окръжен
кореспондент на "Кооперативно село" и "Земя", както и главен редактор на местния вестник"Победа”.Живее
и твори в Бургас. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на
българските журналисти. Дългогодишен издател и главен редактор на в.
„Автограф”, съвместно издание със Съюза на българските писатели, в
момента активната му журналистическа дейност продължава с издаването на
в. „Бизнес фокус”.
Автор е на книгите:
„Как тъй без змейове” – разказ, 1988 г.;
„Странджански декамерон” – еротична повест, 1992 г.;
„Змийска риза” – разкази, 1998 г.;
„На дъх от рая” – новели, 1999 г.;
„Шепа приказки” – повест, 2001 г.;
„В ъгъла на сътворението” – 2004 г.;
„Странджански импресии” – 2006 г.
Негови разкази са преведени на руски, френски, турски, а съвсем наскоро – на македонски език.
Дългогодишен председател, а за
момента почетен председател на Дружество „Български писател” – Бургас.
Носител е на литературните награди: Плакет „Пегас”, Плакет „Петко
Росен”.
Стилистиката
и цялостното естетично послание на произведенията на Атанас РАДОЙНОВ са
ярко доказателство за неизчерпаемо езиково богатство, философска
задълбоченост и духовно послания, съизмерими с най-квалитетните
стойности в областта на литературното творчество.
- Г-н Радойнов, наскоро се завърнахте от Македония, където се състоя представянето на Вашата най-нова книга „Крайпътен огън” в Скопие и Охрид. Какви са Вашите впечатления от културното взаимодействие между двете държави?
На
първо място искам да изтъкна положителната културна роля, която играе
Българският културен център в Скопие за културното сътрудничество между
Македония и България. От директора на Културния дом – Димитър Христов,
поет с китара, научих, че досега са преведени и представени пред
македонска публика около 50 автори, трима от които са от Бургас.
Най-напред преведоха стихосбирката на Роза Боянова „Медът на поезията”,
след това – стихосбирката „Отдалечаване на пейзажа” на Милка Стоянова и
дойде ред на моята книга - „Крайпътен огън”. Когато споменавам
представяне, имам предвид, че освен превода, се организира премиери на
македонското издание на съответната книга в Скопие и Охрид. В Скопие
това става в Българския културен център - изготвят афиш няколко дена
по-рано и в резултат на това, на представянето на моята книга „Крайпътен
огън” дойда университетски преподаватели, културни деятели, поети,
писатели.
- Как почувствахте публиката в двата македонски града? Разкажете за все още топлите си впечатления от гостуването.
Трябва
да кажа, че това беше една много благодатна публика, много
интелигентна, адекватна на четенето на двата мои разказа, представени от
актьор. Направих експеримент, след представянето на разказите ми,
започнах своето изказване с една притча. Преди месец бях в едно
странджанско село, на самата турска граница и наблюдавах как
полуразрушеното от силна буря щъркелово гнездо, птиците го ремонтират,
като носят материали както от турска територия, така и от българска
територия. И добавих, че вероятно, когато имат малки, тъй като жабите,
гущерите и скакалците нямат национална принадлежност, те ще носят тези
животинки, гадинки и от едната територия, и от другата, за да хранят
своите голишарчета. Публиката много добре разбра какво искам да им кажа,
на принципа „Казвам ти, дъще, сещай се, снахо”, ръкопляскаха много и се
смяха и оттам разбрах, че няма да има провокации, че тези хора са
добронамерени и са готови да общуват с един български писател.
- Освен представянето на книгата си, почувствахте ли се натоварен с друга мисия?
Да,
извърших една друга много полезна мисия, тъй като отидох с кола -
помолих Регионална библиотека „П. К. Яворов” да изпратят по мен дарение
на библиотеката за Българския културен център, както и за библиотеката
„Григор Пърличев” в Охрид, където на следващата вечер, 9 юни, се състоя
втората премиера. Читалището е в центъра на града, много приветлив е
неговият директор – Тоде Илиевски, поет, който ми подари книга с негови
сонети. На втората вечер присъстваше и правнучката на Григор Пърличев -
Олга. Интересно бе, че когато ми дадоха думата, помолих това да направят
първо на нея, но тя постъпи много етично, преотстъпи думата на мен –
тази вечер да бъде само моя, като уточни, че тя ще гостува още 2-3 дена,
ще има какво да каже и с кого да общува. Тук се спази същата схема -
преводачът представи книгата, след което една актриса прочете мой
разказ, след това преводачът представи още един разказ, после ми дадоха
думата. Първата вечер говорих притчово – много мои случки ги адаптирах
към спецификата на художественото творчество, докато втората вечер
говорих по-кратко, говорих дали литературните произведения са
по-интересни, по-мъдри от своя автор.
- А съществува ли всъщност такава дилема?
Да,
ние, хората, занимаващи се професионално с литературни текстове,
изследваме, че естетическите оценки, идейно-тематичните оценки,
интерпретации на „Хамлет” например са толкова много, че могат да
попълнят рафтовете на една голяма съвременна библиотека. Пита се дали
Шекспир е имал предвид всичко това, което сега внушават литературните
критици и ценители? Може много да се спори, тъй като в зависимост от
потребностите на времето и равнището на интерпретаторите, литературните
критици и ценители, известни детайли или моменти от произведението могат
да се тълкува така, както авторът изобщо не е искал да внушава. Това
беше нещо много интересно за публиката и се получи интересен диалог.
- Освен духовните параметри на срещата Ви с македонския елит, какво друго остави отпечатък у Вас – като усещане и обобщително впечатление относно българо-македонските отношения?
В
Скопие и Охрид подарих около 50-60 книги, освен от библиотеката, и мои
книги. Носех 20 мои книги, които ги раздадох като нафора, с голям ищах,
не ги продадох, а ги подарих, носих и книги на бургаски автори. Мога да
кажа, че усетих глад, огромен интерес за българска култура и литература в
това общество, с което се срещнах. Разбира се, и в Скопие, и в Охрид,
това беше отбрано общество, нямах възможност за два дена да усетя
обикновените хора - какво мислят те, имат ли нужда от подобно общуване.
Но факт е, че когато се обръщах към обикновените граждани – и горе, на
твърдината на Самуил, или долу, в града – те бяха много отзивчиви, един
зидар дори си заряза работата, за да ми обяснява половин час това, което
го питах, което говори за една изключителна добронамереност и
доброжелателност. Моето мнение е, че Бургас вече е направил една
сериозна крачка за установяване на културен мост между Бургас, Скопие и
Охрид.
- А как мислите, че това би се осъществил този мост между двата народа?
Помолихме
кмета Димитър Николов да изпрати писмо за установяване на културно
сътрудничество между Бургас, Скопие и Охрид. Очаква се и новият
български посланик. Лично аз мечтая за това време, което трябва да не е
далече, когато ще може да изпращаме наши ученици от Музикалното училище,
нашия симфоничен оркестър, наши художници, а съответно от Македония да
идват техни творци, техни културни деятели. Според мен пътят към
европеизирането на отношенията между Македония и България е този. Той
минава непременно, на първо място през културното сътрудничество, за да
се възвърне едно доверие, едно славянско гостоприемство между едните и
другите, след което вече може да се развиват и по-активни
взаимоотношения в икономическата област, туризма и т.н.
- А имате ли съмнения, дори и частични, че на институционално ниво би могъл да бъде възпрепятстван този активиран сега, и то сполучливо, процес?
На
моето представяне дойде една професорка от Скопския университет, за
която ми бяха подшушнали предварително, че има над 100 публикации с
определено антибългарска насоченост. За голяма моя изненада и тяхна
изненада, тя стана, направи изказване, след това говори 10 минути с мен,
даде да й надпиша книгата – и на български, и на македонски. И в целия
този диалог нямаше нито една заяждане, нито една враждебна дума или
неудобен въпрос. Сега, в момента, аз лично, със сетивата си на
дългогодишен журналист, улових, че антибългарските настроения не са
затихнали и са в активна фаза. Разбира се, на известен период от време
се те се активизират, в зависимост от обществено-политическа обстановка.
Но, ако разсъждаваме перспективно - като европейци, мисля, че общата
европейска атмосфера, която вече я има на Балканския полуостров, диктува
едно стопляне на отношенията, загърбване на такива националистични
предубеждения. Малко ли е, че вече се отива в Македония само с лична
карта – никак не е малко, малко ли е това, че с радост ти превеждат
книга и те канят, идва един елит на македонското общество, което даже да
не е напълно съгласно с теб, като те слуша, все пак не се явява в
открита опозиция. Мисля, че за бъдеще отношенията между двете страни ще
се развиват в европейски дух и тези два братски народа трябва да си
помагат с всичко, с което могат. Наистина обстановката е много сложна,
дори сега виждаме, че даже с една Русия, която е наш освободител, в
момента прескачат искри в държавните взаимоотношения - на икономическа
основа.
- Според Вас, какъв е пътят за постигане на един максимално успешен мост межди двете култури – българската и македонската, така че в максимална степен да се намерят допирните точки, а не различителните белези?
Има
ли смисъл, от едно вече европейско равнище, да делим Климент Охридски,
Самуил или Григор Пърличев. Това са личности, които съобразно
тогавашните обстоятелства, са искали с цялото си поведение, с цялостното
си творчество, да създадат нещо в ползу роду, както казват нашите
възрожденци. Няма смисъл да ги делим, даже е кощунство пред тяхната
памет да се опитваме са ги разграничаваме. Те са служели на своето
време, а ние сме наследници – и от едната, и от другата страна, на това
време, на неговите послания.