 | |
| Елжана Попова ' Рим |
Срещата ни е в Auditorium Parko della musica в Рим. Пристига точно на време. Усмихната и лъчезарна! Непретенциозно, спортно облечена, но повече от елегантна и класата ѝ си личи отдалеч! Елжана Попова, българската актриса от Бургас, която любовта отведе в Рим и вече 30 години гради семейство и кариера в la Città Eterna. Във Вечния град пристига през 1988 г., след като спечелила стипендия за специализация в Театралната академия на Рим.
- Г-жо Попова, преди време си пожелахте да изиграете баба в киното, но събитията Ви изпревариха, една от трите ви дъщери вече наскоро Ви дари с внуче. Как се чувствате в тази си житейска роля?
- Чувствам се прекрасно като баба. Имам си внуче на година и половина, казва се Павел, на италиански Паоло. Много е сладък, да е жив и здрав, майка му е добре, гледа си го сама. Да си баба е малко по- лесно, отколкото да си майка, особено когато не трябва непрекъснато да се занимаваш с внучето защото го виждаш по веднаж в седмицата и повече му се радваш и не се преуморяваш непрекъснато, всеки ден от сутрин до вечер, досреднощ. Така че е привилегия да си баба. Освен ако не си като доста български баби, които си гледат внучетата като свои деца, непрекъснато. Аз не съм от тях защото още работя, пък и защото мисля, че е по- правилно майките да си гледат децата и бабите само да помагат.
- Като заговорихме за работа, ще разкажете ли нещо повече за това, с което се занимавате в момента?
- От около 14 години преподавам актьорско майсторство, в Националната киноакадемия в Рим. Студентите са като в нашия НАТФИЗ, започват обучение след гимназия.
- Със сигурност за Вас е било голямо предизвикателство от снимачната площадка и театралната сцена да преминете към преподавателска дейност, но с какво предизвикахте интерес като преподавател?
- Идвам от актьорската школата на Източна Европа и школата на Станиславски, това е различното, системата на Станиславски е в основата на преподаване на актьорско майсторство не само в Източна Европа но и в Англия, САЩ, Австралия, както и други държави. Естествено тя е обогатена от натрупания през изминалите 100 години опит. Утвърдих се като преподавател по системата на Станиславски.
- Да се върнем към Вашата актьорска кариера в България. Към кои от изиграните роли имате най - голяма емоционална чувствителност?
- Първата ми роля в киното Яна във "Вик за помощ" на Никола Рударов, светла му памет, след това журналистката Мария в сериала "Дом за нашите деца" на Неделчо Чернев. Работата беше продължителна и така имаше възможност за развитие на образа, играеха най-добрите актьори в България по това време и сценарият беше интересен. Тези две роли от киното и телевизията са ми останали в паметта най - силно, както и работата с колегите. А що се отнася до театъра, дебюта ми в Народния театър с Аня от "Вишнева градина" на Чехов, Бейб в "Престъпления на сърцето" на Бет Хенли.
- Коя беше последната Ви роля на българска сцена?
- Точно последната по хронология не мога да кажа защото всяка вечер играехме в различни постановки, като "Черна комедия" на Питър Шафър, „Пред залез слънце“ на Хауптман и поредица от други. Започнах да работя още като студентка и след това още три години, след като завърших. Но за кратък период от време направих много роли. Силно емоционален спомен имам от ролята на Вероника на Виктор Розов в Младежкия театър, с режисьор Николай Поляков. Тогава бях студентка във ВИТИЗ. Тази роля ми е заседнала много ярко в паметта.
- В България Ви споменават като звезда на българското кино, а Вие как се справяхте с огромната популярност, която си спечелихте още с първата си роля?
- Да, бях много известна, но тогава в България не се говореше за звезди и я нямаше тази система на звездите която съществува на Запад. Тогава работех толкова много, че не ми оставаше време да се замисля как ми действа известността. Аз непрекъснато работех и това, което си спомням е, че бях страшно уморена и имах нужда да се откъсна за малко. Затова когато спечелих стипендия за специализация в Театралната академия на Рим, веднага се възползвах. Прекалено много работех. И в театъра и в киното и в телевизията. Имах нужда да се поспра за малко. Не съм се замисляла за известността. За мен е важно човек да работи и да си върши добре работата, не е важно дали е известен и дали има много пари. Така съм възпитана. Това го възприемам като морален принцип. Едва сега, след 30 години в Италия, си давам сметка за много неща, разбирайки, че хората ме разпознават, помнят ролите ми и филмите в които съм играла. Това е впечатляващо и съм много благодарна, че ме помнят. За малко време се връщам в България, но толкова дълго време хората да си спомнят за мен, това наистина ме трогва.
- Аз много не харесвам тези думи, като култов, които се използват сега в България, но да, ролята беше малка, но много интересна. Тази роля си я спомням с това, че имах възможността да играя с Боб Хоскинс, изключителен актьор, който игра папа Ронкали. Имах една сцена с него и само затова си заслужаваше. Но не бих казала, че съм известна като актриса в Италия, нямах възможността да стигна до популярността , която имах в България, но съм играла интересни роли и тук. От 14 години, откакто започнах да преподавам не съм играла като актриса. Имаше един филм на НBО с Джанкарло Джанини и Ф. Мъри Ейбрахам "Смъртоносен компромис", някои от сцените ми бяха с тези двама, големи актьори и ми е останал трайно в съзнанието. Друго мое участие в киното беше с Питър Дел Монте и Ким Роси Стюърд филмът се казваше "Балада за миячите на стъкла". Участвала съм в много сериали. Много от ролите ми са били свързани с образа на жената от Източна Европа. От България не съм имала предложения, но не ми и липсва, защото преподавателската работа изцяло ме удовлетворява. Освен това с всички семейни ангажименти ми е абсолютно запълнено времето. Пък и вече съм в една възраст в която имам нужда от малко повече време и за самата мен, за да се видя с приятели, да отида на концерт или да прочета нещо интересно или просто да се поразходя. Ако човек непрекъснато работи има и деца, а и внучета и в крайна сметка идва една възраст в която всеки трябва да има време и за себе си. Така че, ако излезе нещо интересно в киното и си заслужава, бих приела с удоволствие, но ако е нещо, което не ме интересува бих отказала.
- Днес е 8 - ми март, нека си поговорим за социалната роля на жената и на кое трябва да отдава по - голямо значение, на работата и кариерата или на семейството или пък трябва да търси баланса между двете?
- Аз се опитах да потърся баланса, но установих, че винаги едното е за сметка на другото, естествено има и изключения. Но в Италия, за да направиш стойностна кариера в киното и театъра трябва да си свободен. Трябва да имаш възможност да пътуваш много. Когато започнах в театъра, ходех на турнета за по два, три месеца. Като се роди първата ми дъщеря, опитах отново, но трябваше да замина за шест месеца и ми стана ясно, че тази работа няма да стане. Аз останах в Италия заради семейството и, ако не беше така щях да се върна в България, където имах прекрасна работа. Затова реших, че за известно време семейството ще бъде приоритет за мен. След това продължих да снимам опитвайки се да съчетая някак работата със семейството. Искат се жертвите в живота, не може човек всичко да има, винаги едно е за сметка на друго. Естествено има и изключения, но те само потвърждават правилото, както се казва. Ще отбележа, че аз много уважавам жените, които правят сериозна кариера в каквато и да е област, наука, изкуство, политика, икономика и решават, че трябва да се отдадат до такава степен на това да постигнат всичко и решават, че не е възможно да имат семейства или нямат деца и правят своя съзнателен избор. Смятам, че това също е достойно за уважение. Има и жени, които изцяло изоставят професията си, за да се посветят само на децата си. На всички жени е трудно, не само на тези които имат артистични професии. Всички работещи жени са разкъсани между работата и семейството. Но забелязвам нещо много оптимистично при младите хора. Младите мъже са възпитани да помагат повече в отглеждането на децата и в домакинството. И с това си качество се различават от предишното поколение. Така по някакъв начин може да се постигне баланс в нещата, но пак е трудно.
- Да си поговорим и за младите майки...
- Правя си заключение за младите майки, като гледам дъщеря ми. Тя е още млада, търси си постоянна работа, а всички искат да си на разположение и работодателите имат предвид, че децата се разболяват, имат нужда от специална грижа и в този смисъл трудно се намира работа за младите майки. Освен това на младите им се плаща малко или нищо, а да дадеш детето на някой да ти го гледа трябва да платиш, дори и да го водиш на детска градина. Не е лесно нито тук, нито в България. Много са проблемите съпътстващи младите майки. Тук в Италия животът става все по- труден и забелязвам, че италианските баби, които вече са пенсионирани се опитват да помагат на младите с деца. Виждат се все повече баби с детски колички. Няма как, животът непрекъснато поскъпва. Аз като родих първата си дъщеря почти не се виждаха баби по детските кътове.
- А Вие как се справяхте с отглеждането на трите Ви дъщери?
- Когато започнах преподавателска работа едното ми дете беше на година и половина, другото на три и половина и едно на тринадесет и имах момиче, което се грижеше за тях докато съм на работа. Но после, връщаш се вкъщи и си поемаш цялата грижа за децата и всичко останало, което трябва да прави една жена и всичко пак е на твоя гръб. На мен много ми помагаше майка ми, която идваше тук или ги вземаше за ваканциите. Когато голямата ми дъщеря стана на осемнайсет години и можеше да взема малките от училище и тя започна да ми помага. Докато в един момент започнаха да се справят сами с живота.
- Липсва ли Ви нещо от България?
- Това е въпрос на който могат да бъдат дадени много банални отговори, но ако трябва да се замисля сериозно и ако трябва да съм честна, аз съм повече от тридесет години в Италия и това е един живот. Всъщност повече съм живяла в Италия, отколкото в България, интегрирана съм във всяко отношение, но се чувствам българка. И дано не прозвучи патетично, но от България не ми липсва нищо, защото я нося в себе си. Освен това, всяко лято сме в Бургас с децата, така че не съм се откъснала от България. Общувам и с много приятелки българки, пръснати по цял свят и тъй като нямам много време, те непрекъснато ми изпращат какви ли не новини за България и за случващото се там. Така че, аз България я нося в себе си и това не е нещо материално. В началото ми липсваха близките, липсваше ми много Народния театър.
- Коледата ни съвпада с италианската, но Великден когато не съвпада с италианския, два пъти ли го празнувате?
- Да, но основно празнуваме католическия, защото децата ми са кръстени тук. Докато децата бяха малки и българската църква беше по-близо до нас ги водех и там, когато Великденските празници не съвпадат. Най - малката ми дъщеря ходи четири години на българското училище към църква. Имаше много инициативи, но след това хората се разединиха, възникнаха някакви конфликти с които не съм запозната и затова не бих искала да коментирам, но си спомням за епископ Тихон, изключително интелигентен човек, който бе отзован и си отиде в София. За съжаление в самата българска общност има проблеми и от там нататък всичко е проблематично. Затова вече не ходим. Освен това православните богослужения са много дълги и за моите деца беше изключително трудно да ги следят на църковен, старославянски език. А и Евангелието се чете пеейки. В католическата църква службата е 45 минути и е лесна за проследяване. Всяка неделя посещаваме службата. Вярата е една. Важното е човек да вярва и да се моли и да има вяра в себе си. Това, че боядисваме яйца е най-малкото. Имам си българско църковно календарче, чета си молитвите на български и вярата я имам в себе си. За съжаление в църквата не ходя.
- Говорехте ли италиански, когато дойдохте в Италия и говори ли се български език във Вашето семейство?
- С децата говоря основно на български, те ми отговарят на италиански, но знаят добре и български. Мъжът ми е италианец, с него си говорим на италиански. Момичетата всяко лято са в Бургас и си говорят с приятели и роднини на български. Тук ми отговарят на италиански, защото им е по лесно, но аз продължавам да им говоря на български. Бързо се справих с италианския, когато дойдох. Освен това знаех френски, който е близък до италианския. Три месеца учех интензивно италиански и след това приключих с езиковата бариера. След още шест месеца аз вече играех в италианския театър. Не беше лесно, но не беше и прекалено трудно.
- Любовта изглежда е сериозна мотивация да научиш един език?
- О да, затова научих италиански толкова бързо. И на 24 май 1990 година се омъжих. А то дали ще се омъжиш в България или в чужбина, не е много различно, но човек преди това не може да си представи реално какво е това брак и семейство. И като останеш в чужбина е още по-трудно. Нямаш около себе си роднини, приятели и когато ти е тежко да отидеш да се оплачеш. Сам си и трябва сам да се справиш. Така че, когато вземаме някакви решения в живота, трябва да си понасяме и последствията и да се борим да запазим онова, което сме съградили. Когато е възможно, разбира се.
- С Великденските празници идва и пролетта, когато природата се събужда и е любим сезон не само на романтиците, а на Вас кой от сезоните ви действа най - вдъхновяващо, съживяващо.....
- Аз обичах най - много зимата, когато има много сняг и е бяло. Обичам бялото. Понеже тук никога няма сняг, заобичах пролетта и есента.
- И по актуалната в момента тема, заемаща основна част от всички телевизионни програми в Италия - коронавирус. Страхувате ли се?
- Аз съм фаталистка в известен смисъл и си казвам, ако има нещо да става то ще стане. Ако трябва ще слагаме маските, ще ги слагаме. Впрочем, сега с Вас не трябва да сме тук, но както виждате навсякъде е пълно с хора, възрастни и деца, които си общуват нормално. Масовата психоза още не ни е превзела. Малката ми дъщеря учи в класическа гимназия и трябваше да отиде в Гърция, за да посетят останките от Древна Гърция и няма да могат да отидат. Анулирани са всички пътувания на ученици. Положението е сериозно, но излишната паника е също нещо опасно. И проблемите с климата са много сериозни и не трябва да бъдат подминавани. Аз смятам, че всеки трябва да прави каквото може в малкия свят в който живее. От там нататък каквото има да става, ще стане. Не съм травмирана от ситуацията. Опитваме се да продължим да живеем нормално.