"Кой световен държавник дядо Вазов е възпял в стихотворение от 11 куплета?" има поне един верен отговор: 28-ият американски президент Удроу Уилсън, за доказаната му роля като благодетел на България през 1919-1920 г., на Парижката мирна конференция. Това написа във фейсбук д-р Соломон Паси, президент на Атлантическият Клуб в България.
Въпросът с повишена трудност:
Макар и България да не започва, а и първа да излиза от Първата световна война, като една от губещите страни, ние се разделяме с над 10% от своята територия — това помним от учебника по история.
Но какво отсъстваше от учебника по история? Че ако не беше решителната американска защита в Париж, народът ни рискуваше много повече от това: да загуби толкова от територията си — поделена между Сърбия, Гърция и Румъния — колкото да застраши по-нататъшното оцеляване на страната ни.
Историческата лента — за разлика от днешния телевизор — не се връща назад, но хипотезата за поредно, последно и окончателно изчезване на България след Освобождението едва ли е била друг път толкова застрашаващо реалистична, коментира Паси.
Затова днес е важно, и дори съвсем морално: всеки българин да отиде до ул. "Ясен" №41, в Свети Влас (община Несебър) и да положи една благодарствена българска роза пред стилния паметник на Удроу Уилсън, току-що монтиран от Фондация "Българска Памет — Братя Диневи" с дискретното съдействие на Атлантическият Клуб в България, призовава Паси.
В Париж делегацията Уилсън — съветвана от Джеймс Баучер, друг американски борец за правда в Европа — пледира, че българската територия не трябва да се разпокъсва и представя документи за българския характер на Тракия, Добруджа и по-голямата част от Македония. Нещо повече, американската страна пледира българските Родопи да запазят излаза си на Бяло море, за да останат икономически устойчиви.
Удроу Уилсън е пионер—поборник за една по-справедлива Европа, изградена върху принципите за диалога и мира. Той зачева процес, който тридесетина години по-късно ще еволюира в Плана "Маршал", позволил възстановяването на Европа и обединението ѝ в днешния Европейски съюз, припомня Паси.
Уилсън дава мощен тласък за изграждането на Обществото на народите —предшественик на днешната ООН — стожер на самоопределението на народите. Ако мирът и диалогът в света днес доминират над войната и раздорите (статистиките са категорични!), за това личен принос има президента на САЩ Удроу Уилсън.
Затова от Атлантическия клуб предлагат:
•) на българската държава — да организира пълнокръвна държавна церемония по откриването на паметника на Уилсън в Свети Влас.
•) на правителството на България — да обяви 16 октомври (в последния ред тук става ясно защо тази дата!) за ден на международните благодетели на България, в който да отдадем почитта си всекиму от тях.
•) на кмета на гр. София и на Столична община — както и на всяка по-малка община, уважаваща голямата история на България — да почетат подобаващо президента Уилсън — с именуване на улици или другояче, включително с репликиране на паметника му от Свети Влас. (В родния му Пловдив вече има барелеф на Уилсън.)
•) на Министерството на образованието и науката (оглавявано някога от Иван Вазов) — да заложи в читанките популярното някога Вазово стихотворение "УИЛСОНУ". Оценката на великите българи, съвременници на епохата, е още по-ценна днес, от дистанцията на времето.
•) на Православната ни църква — да почете подходящо президента
Уилсън. Ако бях с 30 години по-млад, вероятно щях да направо предложа
канонизирането на Уилсън като светец—покровител на България —9+ 5 Епопея
на забравени американци, или за Уилсън.
Дядо Вазов и без това го нарича "нов Христос оттатък Океана".
Да, България дължи много от днешната си битност на транс-атлантическата връзка, което е добре да се споменава и около честванията на членството ни в НАТО и ЕС.
И ето цитираното Вазово стихотворение:
УИЛСОНУ
Кат нов Христос оттатък океана
издигна ти евангелие ново,
отдъхна си земята, с кръв обляна,
пред твоето миротворяще слово.
И поздрави светът зората ясна
на любовта. И поздрави той века,
че край полага на враждата бясна
и че човек ще вижда брат в човека.
И ний, за правда дето ляхме кърви,
казахме си: "Тоз глас висок не лъже.
Изгря денят на правдата!" - и първи
сложихме си победното оръжье.
И правда чакахме - дойде насилье,
любов ожидахме - срещна ни злоба
безжалостна - каквато не таил е
и самий пъкъл своята утроба!
Видяхме - късно! - че на слаб чест няма,
ръце без меч - ръце са за верига...
Разбрахме - късно! - че реч блага е измама,
че писан договор "парче е книга!"*
О, Уилсоне благи! Чуйш ли? Де си?
Надви нощта на факел благороден.
И твоя глас и пустиня се разнесе,
и твоя зов за мир оста безплоден!
Звучеше в твоя зов речта Христова,
но той кат нея бе осмян... забравен -
не бил готов светът за таз обнова,
не бил узрял духът за подвиг славен.
Празнува пак неправда и коварство,
венец от лаври носи пак лъжата!
Ликува злото: божието царство
не иде - то е още в небесата!
И гледам пак море от мъки люти,
и плач, и стон из родните предели,
гнезда напуснати, тегла нечути
на братя, слънчице едвам видели!
А студ? А свян? А съвест человешка -
нима са те потребни на юмрука?
И тоз мир безподобен? Гавра тежка
над разпнатий страдалец тука!
Ужасна бе войната, без пример е
в исторьята; но на кръвта й петното
не е дотолкоз черно, както чер е
тоз срам, навека лепнат по челото.