Само 2-3 деца, които са си играли край селото и се натъкнали на землянка, били убити
от шумкарите, заявява изследователката
– Г-жо Любенова, успяхте ли да оборите тезата, че децата от Ястребино не са убити от жандармерията?
– Успях да издиря всичко, което е останало в архивите, но те са прочистени многократно
– и гражданският на Ястребино и съседните села, и полицейският архив. Липсват
цели папки. Унищожен е и църковният архив на Ястребино. Странно е, че липсват
архивни данни, които да доказват, че изобщо е извършено такова злодеяние.
Но все пак от информацията, която съм намерила и подредила, става ясно, че това
е мит.
Попаднах на протокол за разпит от 3 януари 1944 г. на Димитър, брат на две от
шестте убити деца, близначките, който доброволно е отишъл в полицията и е дал
сведения, както и на разпит на брат на партизанка от Ястребино. Необяснимо е как
нито един от тях не споменава за блокада в Ястребино през декември 1943 г.
Необяснимо е как братът на близначките Димитър Иванов не споменава, че са убити
майка му, баща му и сестрите му.
Иван Станков, син на баба Наста и дядо Стойне, за които се твърди, че са убити
и им е изгорена къщата, също не споменава, че родителите му са убити.
Имам подписан разказ от свидетел, който напълно съвпада с този на Иван Дочев, брат на майор Дочко Дочев, че в действителност
са убити 2 или 3 деца, които са си играли край селото и се натъкнали на землянка,
а шумкарите ги убили, за да не ги издадат. След 9 септември 1944 г. фалшификаторите
на историята прибавят към тези деца още 3-4, прибавят и техните родители, както
и ятаци.
Не намерих никъде в архивите някой от родителите на децата, за които се твърди, че са убити, да е съден и осъден от военнополеви съд. А би трябвало да ги има.
Преди 9 септември е имало протокол от изпълнението на всяка смъртна присъда на
всеки осъден, докато след 9 септември няма нито един такъв протокол. Извършени
са безнаказани убийства, без убитите да имат гроб.
– Защо се заехте след толкова години с този случай?
– Подтикна ме пловдивчанинът Емануил Колев, при когото отидох за сведения за горянското движение. Знаеш ли, че децата от
Ястребино са убити от шумкарите?, ме попита той. Разказа ми, че на връщане от
семейна почивка през 1980 г. се отбили в Ястребино, тогава е направил снимката,
която съм използвала на корицата на книгата. Местен човек му разказал за
упоритите слухове от години, че официалната версия за убийството на
децата няма нищо с истината.
Същото разказал местен човек и на Иван Дочев, брат на майор Дочко Дочев, набеден
за убиец на ястребинчетата.
За това, че официалната версия не е истинската, хората шушукат отдавна. Дори комунистите знаят, че официалната версия е мит. Но от страх истината не се казва публично.
– Кой е прочиствал архивите?
– Прочистени са след 9 септември 1944 г. от тези, които са планували да създадат
мита за убийствата. Това са местните партизани, сред които Рангел Калайджийски.
Странно, че след 9 септември той държи речи в околните села, но нито веднъж не
споменава, че в неговото село Ястребино са избити толкова хора, сред които родителите,
сестра му и двамата му братя.
Няма и траурно погребение в Ястребино.
– Признават ли вината си пред Народния съд военните, които са обвинени в участие
в убийствата?
– По време на Народния съд се потвърждават обвинения за 22-ма души
убити. Обвиненията са монтирани за Народния съд. Едва там започва да се
говори за избитите
в Ястребино. Ако подпоручик Константин Йорданов и другите военни наистина са извършили
престъплението, щяха да напуснат България, за да избегнат мъст и смъртни присъди.
Ако наистина бяха извършили убийствата на децата, с тях щяха да се разправят веднага
след преврата на 9 септември 1944 г., но не са ги закачали.
Пред Народния съд военните признават обвиненията, след като им е обещано по-леко
наказание. Тези, които отказват да признаят вината си, да подпишат обвиненията,
които им се приписват, са убити още по време на следствието, а и преди това, за
да не пречат на монтирания Народен съд.
– Кога се създава митът за Ястребино?
– Веднага след 9 септември 1944 г., когато се забранява на хората да говорят
за случая – не само в Ястребино, но и в съседните села. Хора са изпращани в лагери и затвори, откъдето рядко някой
се връща.
– Защо се появи толкова бурна реакция точно срещу тази книга, осмата поред с
неудобни разкрития?
– Тази книга отнема най-силното оръжие на комунистите, проглушили са света за
зверствата на царската власт. А това е лъжа, както е лъжа цялата им историография.
Митове са и героичната Балванска битка, битката при Жабокрек, героите на Белица,
за които са изписани дебели книги.
Звънят ми хора от Англия, от Холандия, от САЩ, които са прочели книгата по интернет.
– Как отговаряте на атаките отляво, че подобни твърдения, които променят историята,
са кощунствени? Наричат го дори политическо мародерство.
– Няма архивен документ, който да доказва истинността на твърденията, че военните
са убили децата от Ястребино. Писала съм и съм питала всички държавни
архиви. Защо е унищожен архивът на Ястребино и на съседните села? А и
твърденията на живи свидетели доказват, че това е мит.
– Не е ли твърде мъчително да се ровиш в трагедии, станали преди години?
– Ако и аз мълча, всичко това ще остане в забрава. Неистовата е омразата на комунистите
към монархическата институция. Трябва да се знае, че законите в Царство България
са основани върху конституцията, няма несправедливо издадена присъда. И за най-малки
провинения на войниците в царската армия е строго наказван командирът.
– Да, но е имало награда от 50 000 за партизанска глава! И оная власт е имала доста грехове.
– Във всяка държава терористични банди, които искат да свалят властта с оръжие,
са извън закона и се преследват според закона. Не може шумкарите да убиват общинари
и да бъдат безнаказани. Това са терористични банди, които вършат убийства, грабежи,
палежи, вдигат влакове и мостове във въздуха, обявяват война на собствената си
държава.
В никоя окупирана от германците държава не е имало такова терористично движение като при нас и
такъв Народен съд, който е истинска касапница. На смърт са осъдени хора, крепили
държавността.
– Кога ще бъде открит истинският гроб на избитите на 1 февруари 1945 г. осъдени
от Народния съд депутати, министри, военни?
– Те не са погребани в Софийските централни гробища, както се смяташе
досега. Има живи свидетели, които са издирили проф. Димитрина Нанева
от рода на поета Пею Яворов, и проф. Никола Алтънков. Тези хора
описват, че камионите
с телата на избитите са тръгнали към Радомир. Няма решение по предложението да
се направи разкопаване на предполагаемото място на масовия гроб, ексхумация, ДНК
тестове на наследниците. Това престъпление също се покрива.
– На всеки 28 май се почитат жертвите на комунизма, загинали в лагера на остров
Персин. Знае ли се истината за това?
– На остров Персин е най-зловещият от лагерите, където са изпращани неудобните
на комунистическата власт. Там на унижения са подлагани министри, професори, писатели,
артисти. Робският труд, побоите, гладът, болестите, разстрелите са били ежедневие.
Инструкциите до управата на лагера са по 60-70 души на ден да бъдат убивани. Като
ада на земята го описват оцелели концлагеристи – писателят Петко Огойски, Недялко
Гешев, Евлоги Заев.
визитка
Надежда Любенова е автор на 25 книги. 20 години авторката изследва в архиви и
с авторски свидетелства един от най-мъчителните и неосветени периоди в нашата
история, сред които насилието в първите месеци след 9 септември 1944 г., когато
без съд са избити хиляди хора. Авторката публикува покъртителни разкази на наследници
на жертвите в книгите си “Стряма – вторият Батак 1944 г.”, „Заритите кладенци
край Цалапица проговарят”, „Голямото зло в Голямо Конаре”, „В съда влизат убитите”.
Остри противоречиви реакции предизвика последната документална книга „Кой уби ястребинчетата”, в която авторката търси
нова истина за жестоко престъпление от началото на 1940-те – убийството на деца
от омуртагското село Ястребино./pro4eti.eu