Чирак, калфа, майстор.
Социализмът нахлу от Азия, както северо-източния вятър, същият, който днес клати заседналия кораб и се опитва да отрови морето и рибите. Повдигна от дъното малоумната селско-работническа маса, която на свой ред, наводни и затлачи цялото ни общество.
Гледам и слушам певците, които са преминали първата селекция, почти всички са с музикално образование или практически опит. Профаните, лумпените и връзкарите са безмилостно обрулени.
Да можеше така публично да изгледаме подобен безмилостен конкурс за “Политик на България.” Нито един от самонастанилите се в днешния политически паноптикум нямаше да е там.
Има няколко изключения, но предизборно не си струва да ги споменавам. Политическата класа е закъсала страшно и сякаш необратимо. Проядена и тормозена от агенти на чужда страна, лица обзети от мания за вождизъм, с очевиден личностов и културен недоимък, ще се млатят безмилостно, причинявайки огромни щети на българското общество.
България отдавна прилича на зоологическа градина лишена от храна и грижи. Започва вой от всички клетки на постсоциалистическото общество.
“Гласът на България” е предаване, което на подсъзнателно ниво ни връща към нормалността. Разполага с отлично и жанрово балансирано жури. Ще пее, който има глас. Чувате ли. Кажете го и на глухите. Личният ми фаворит, разбира се е Иван Лечев. Послушайте групата Акустика, за да знаете, че имаме майстори на световно ниво. Ще пеят родените с интересни тембри и придобили музикална култура.
Ще ни управляват тези, които имат високо образование, опит и почтеност. Чираците и калфите ще трябва да поработят още върху себе си. Бездарието ще се оправи само. Чухме и смайващо индонезийско пищене. Някои помнят австрийската група Opus и хита “Life is life”, от където се извисяваше най-високият глас в рока. Така бяхме и в БНТ. На десетина простаци, назначени с връзки, се падаше по един можещ да вземе няколко октави. Да свърши съвестно работата, за която е назначен.
На майсторите се крепеше мастодонта от 4000 души, ясла за децата на онези, които ставаха на крака и аплодираха мъчително дълго бездарието, тази ария на предателството, която изквича Тодор Живков, България да се слее със СССР. Биис, биис, ръкопляскат, демек готови сме два пъти да предадем Родината. Като ги гледам въобще не са се променили. Та казвам, подсетен от българските гласове, да отворим широко вратите за майсторите. Страдах с разочарованите, но беше справедливо. Ще споделя, че кучето ми, вместо да завие - заспа. Аз изтрих няколко сълзи. Няма съвършена аудитория.
Съвършеният анализ на Христо Слави Рачев е публикуван ТУК