Снимка: Скрийншот/bTV
Преди да тръгнем от Истанбул разговарях с чичо Хамди от Студеничани и изпушихме по една цигара. Той ми каза, че на предната дясна гума забелязал, че нещо тече. Отидохме и видяхме с фенерчето на телефона - изгледаше като дупка под гумата.
Казах му на чичо Хамди, че може да е
глицерин, но си мислех, че не нищо страшно, защото в този момент нищо не
капеше. Това разказва Орхан Алити, един от седмината оцелели при
жестоката трагедия с македонския автобус на магистрала "Струма", пред
македонското издание "Слободен печат".
Орхан пътува заедно със сина си Висар (23 г.) на тази екскурзия, но не успява да го спаси при инцидента.
Пред изданието Орхан, който е настанен в столичната болница "Пирогов", споделя, че е в добро здраве и все още не може да повярва как трагедията се е случила толкова бързо.
"Аз съм в добро здраве. Първият ден ми направиха операция на десния крак. Вчера имах операция на гърба и сега съм по-добре. Днес направих още една рентгенова снимка и мисля, че до вторник ще изляза от болницата, но лекарите не ми казаха точно кога", споделя той.
Пред изданието Орхан, който е настанен в столичната болница "Пирогов", споделя, че е в добро здраве и все още не може да повярва как трагедията се е случила толкова бързо.
"Аз съм в добро здраве. Първият ден ми направиха операция на десния крак. Вчера имах операция на гърба и сега съм по-добре. Днес направих още една рентгенова снимка и мисля, че до вторник ще изляза от болницата, но лекарите не ми казаха точно кога", споделя той.
"Преди да тръгнем от Истанбул бяхме в търговския център "212", а екскурзоводът Мусин Широки каза в 15:45 часа да сме в автобуса, за да тръгнем за Македония. Потеглихме в 17 часа. Стигнахме до границата с България. След като минахме, спряхме, ядохме и тръгнахме отново. Трагедията стана след два часа шофиране в България", разказва още Орхан, който е бил буден по време на инцидента и видял как автобусът се е ударил в бариерата.
"Мислех, че шофьорът е заспал и затова му избяга воланът и се удари, но в това време избухна пожар и това не ми изгледаше нормално. Автобусът забави малко, после пак продължи да се движи, но имаше пламък", спомня си мъжът.
"Всички се паникьосаха и никой не знаеше какво да каже. В този момент човек бързо мисли, защото ако автобусът се запали, вратите не се отварят. И в този момент се сетих да скоча с двата крака, за да счупя задното стъкло, но първият ми опит беше неуспешен. Втория път с Лулзим от Прешево скочихме отново с двата крака и в този момент успяхме да излезем от автобуса. Единственото, за което можех да мисля, бе да стана и да извикам останалите през прозореца, от който излязохме.
Опитах се да стана, но тогава разбрах, че кръстът ми е счупен, не можех да се изправя. Имах и счупен крак. Когато се видях на асфалта от отсрещната страна, си помислих, че ако дойде кола, може да пострадам още по-зле. Обърнах се, преминах от другата страна на пътя и започнах да крещя на сина ми Висар. Крещях колкото може по-силно, защото мислех, че и той е скочил след мен, но Висар не отговори. За съжаление той почина", разказва още оцелелият.
Орхан споделя още, че взривът е станал толкова бързо, че не може да го опише.
"Когато вече бяхме навън, видях, че автобусът се е запалил отзад. Видях хора да скачат зад мен. Лулзим и аз бяхме първите спасени, чух Лулзим да вика жена си Медина. Опитах се да се изправя, но не успях. Видях, че след нас излязоха едни пътници от Долно Количане, Зюлихай, 17-годишното момиче, много плачеше.
След това покрай нас мина друг автобус, струва ми се, че беше от Тетово, и пътниците спряха да ни помогнат. Автобусът спря вероятно след 20 минути. Те ни помогнаха да избягаме от мястото, където беше нашият автобус, защото мислехме, че може да има нова експлозия", спомня се още той.