Автор: Кирил Маджаров :
КОГАТО СМЪРТТА СЕ УСМИХНЕ.
Понеделник
вечер. Малко след 20:00. Шофирам напът към дома. Щастлив съм, свършил
съм си работата, жена ми ме чака с малкия, ще си поиграем, ще го
изкъпем, ще си кажем някоя приказка.
Взимам завоя между Карлово и Сопот, гледам внимателно. В отсрещната лента се виждат един чифт дълги фарове. Нямам време да го напсувам, защото ненадейно фаровете стават два успоредни чифта. Пускам газта, колата бързо губи инерция, нали там е наклон. Фаровете бързо стават по-големи. Няма да успее...
Заковавам колата на място и плътно вдясно. И той все пак няма да успее. И е с поне 160, а другият не намаля да го пусне... Това е, мъртъв съм. И нищо не мога да направя, абсолютно нищо, просто чакам.
Тая последна секунда от живота ми е най-дългата, която съм
имал. Имам време за всичко да помисля. За жена си, на която преди пет
минути казах, че се прибирам. Тя няма да ме дочака. Вместо това ще й се
наложи да дойде и да разпознае пихтията в моргата.
Малкият до броени дни ще проходи, но аз няма да съм там да го видя.
Дъщеря ми в сряда има урок при мен, но ще получи друг, болезнен и необратим.
Защото някакъв келеш навярно тъкмо е взел книжка и ще я отпразнува с моето убийство.
Секундата
свършва. Двете коли, все още една до друга, профучават бясно покрай
мен. На някакви си сантиметри. Премигвам - жив съм, наистина. Нямам
време да съм в шок, отзад идват фарове. Паля и форсирам бясно, за да
избегна удара отзад.
Стигам на паркинга, 15 минути
не мога да сляза от колата. Трябва ми време да осмисля всичко.
Въображението ми рисува оная с качулката как ми се подсмихва и шепти:
- Не днес. Може би утре, може би след седмица, кой знае. Но не днес.
Достатъчно страшно ли го написах? Надявам се. И се надявам да стигне до повече хора.
А в последните редове ще кажа нещо, за което пак ще изям всичките плюнки, но аз съм свикнал.
Родители, вие сте убийци.
Давате телефони на децата си от тригодишната им възраст.
После им давате по един джоб пари за училище.
После им купувате коли, за които не са готови.
И този избор го правите напълно съзнателно.
Убийци сте. Убийци.
И трябва ВИЕ да се промените. Не държавата, не правителството, не институциите, не законите. ВИЕ.